Вътрешните конфликти: защо мислим едно, а правим друго?

Има моменти, в които усещаме ясно какво искаме – знаем какво би ни върнало спокойствието, какво би ни доближило до истинските ни желания, какво е добро за тялото и живота ни.И въпреки това…правим точно обратното...

Избираме нещо, което ни напряга.Мълчим, когато искаме да говорим.Оставаме, когато ни се иска да си тръгнем.Претоварваме се, когато имаме нужда да спрем.

И неизбежно възниква въпросът:защо мисля едно, а правя друго?

Този вътрешен разрив не е слабост, нито личен провал. Той е част от човешката природа — от начина, по който сме изградени биологично, емоционално и социално. И колкото по-добре го разбираме, толкова по-малко власт има той над нас.

Когато тялото говори ясно, а умът се намесва

От самото начало на живота си ние разчитаме на най-прости сигнали: глад, нужда от близост, умора, страх, любопитство. Те са чисти, директни и честни.

Но с времето на тези сигнали се наслагват чужди послания:„Не бъди слаб.“„Не искай много.“„Не пречи.“„Бъди удобен.“„Стегни се.“„Не излагай себе си.“

И така, между нашата вътрешна истина и света около нас се появява напрежение. Появява се вътрешно разминаване.

От едната страна — това, което усещаме.От другата — това, което сме научени да правим.

Страхът от напрежение: най-честият вътрешен стопер

Вътрешният конфликт се появява често тогава, когато:

• знаем какво искаме,но се страхуваме от реакцията на другите;

• имаме нужда от почивка,но вярваме, че трябва да бъдем „силни“;

• искаме да поставим граница,но усещаме вина, че ще разочароваме някого;

• желаем промяна,но непознатото ни плаши повече от настоящия дискомфорт.

  
  

Тялото казва: „Стоп, не ми е добре.“Страхът от последствията казва: „Продължавай.“

И затова често правим не това, което ни е нужно, а това, което ни изглежда „по-безопасно“.

Привикване към роля

Всеки човек играе определени роли, които е научил още като дете:„силният“,„грижовният“,„перфекционистът“,„тихият“,„безконфликтният“.

С времето тези роли се превръщат в автоматични реакции — като навик да се съобразяваш повече, отколкото да чувстваш. Дори когато вътре в нас има сигнал да действаме по различен начин, старият модел ни дърпа назад.

Тогава логиката изчезва.Вътрешният конфликт остава.

Емоционална памет: когато миналото управлява настоящето

Понякога знаем какво трябва да направим, но нещо в нас се свива, сякаш паметта казва:„Веднъж направи това и беше опасно. Внимавай.“

Човек може да реагира не на настоящата ситуация, а на стара болка, която се е „вписала“ в тялото или в реакциите му.

Така се раждат блокажите:

• знаеш, че човекът отсреща не е заплаха, но мълчиш;

• знаеш, че имаш право да поискаш нещо, но не го правиш;

• знаеш, че нещо е добро за теб, но се отдалечаваш от него.

Не защото е опасно сега.А защото е било опасно някога.

Как изглежда вътрешната хармония?

Хармонията не означава да изпълняваме всяко желание.Означава да можем да различим истинските си потребности от страхове, навици и социални очаквания.

Това е състоянието, в което:

• мисли, чувства и действия сочат в една посока;

• изборите ни не се ръководят от вина или страх;

• не предаваме себе си, за да не разочароваме другите;

• тялото ни не ни противоречи, а ни подкрепя;

• усещаме лекота, а не вътрешно разкъсване.

Как да започнем да правим това, което наистина искаме?

Не със сила.Не с дисциплина.А с честност.

1. Да слушаме тялото си, преди да слушаме навиците си.

2. Да забелязваме кога се стягаме, без да знаем защо.

3. Да си позволим да назовем нуждата, без да се обвиняваме.

4. Да действаме малко по-близо до вътрешната си истина — всеки ден по малко.

Така постепенно разликата между „мисля“ и „правя“ започва да се стопява.

Вътрешните конфликти не са доказателство, че нещо ни има.Те са доказателство, че в нас живеят две сили:едната иска да бъде истинска,а другата иска да бъде безопасна.

Пътят към целостта не е да изберем една от тях, а да ги научим да си сътрудничат.

И когато това започне да се случва, когато започнем да чуваме вътрешния си глас по-силно от страха, тогава се ражда онова усещане, че най-сетне живеем в съгласие със себе си.