Кога се чувстваме в хармония със себе си?

Да бъдем в хармония със себе си често изглежда като нещо сложно и почти мистично. Свързваме я с духовни практики, медитации или с идеята, че трябва да се преобразим – да станем по-съвършени, по-уравновесени, по-недостижими. А всъщност хармонията започва от нещо много по-просто: от способността да се чуем. Да чуем собственото си тяло, собствените си нужди и собствената си истина.

Тялото говори първо – и винаги честно

Още от най-ранните дни на живота си ние разчитаме на телесни сигнали, за да се ориентираме в света. Тялото ни казва кога сме гладни, кога сме уморени, кога имаме нужда от близост или от усамотение, кога нещо ни плаши или напряга. Това е най-чистата форма на вътрешна мъдрост – непосредствена, естествена, неподправена.

С течение на времето имаме склонност да се научаваме да заглушаваме тези сигнали. На тяхно място се настанява друг вътрешен глас – онзи, който повтаря „трябва“: трябва да се държиш добре, трябва да си силен, трябва да угодиш, трябва да се стараеш повече, трябва да бъдеш това, което очакват от теб. И така неусетно започваме да живеем по правила, които често нямат нищо общо с нашите собствени потребности.

Разминаването вътре в нас

Започва едно вътрешно разкъсване: тялото иска едно, а навикът, социалните норми или страхът ни карат да правим друго. Това разминаване е източникът на напрежение, тревожност и усещане за празнота. Когато дълго време потискаме естествените си импулси – за почивка, за движение, за изразяване, за близост или за поставяне на граници – тялото започва да се стяга, да се свива, да се брани. Натрупва се онова вътрешно напрежение, което може да се усеща като тежест, умора, раздразнение или постоянна неудовлетвореност.

И така започваме да живеем „на автопилот“, изпълнявайки роли и задължения, но без истинско присъствие. Ден след ден се отдалечаваме от себе си.

Кога настъпва хармонията?

Хармонията настъпва тогава, когато тези два вътрешни гласа – естественият и социалният – престанат да се борят помежду си. Когато престанем да заставаме срещу собственото си тяло. Когато започнем да се слушаме не само като мислещи същества, но и като живи същества.

Това не означава да следваме инстинктите си безразборно. Означава да започнем да ги уважаваме. Да ги признаем като част от нас, която има право на внимание. Хармонията се появява, когато успеем да намерим баланс между това, което чувстваме, и това, което действително е добро за нас – когато желанията ни, решенията ни и действията ни започнат да сочат в една и съща посока.

Какво представлява това състояние?

Хармонията е онова тихо усещане, че:

• правиш това, което е правилно за теб,

• не се насилваш да играеш роля,

• дишането ти е свободно,

• тялото не е стегнато от напрежение,

• границите ти са ясни и защитени,

• не живееш с постоянни „ако“ и „но“,

• не се разкъсваш между чуждите очаквания и вътрешната си истина.

  
  

Това е моментът, в който мислиш едно, чувстваш същото, правиш го – и после усещаш спокойствие, а не вина или страх.

Хармонията е връщане, не достижение

Истината е, че хармонията не е някаква върховна точка, която постигаме и запазваме завинаги. Тя е движение, ритъм, постоянно завръщане към себе си. Всеки път, когато се изгубим в чужди очаквания или властни навици, можем да се върнем, като си зададем простия въпрос:

„От какво имам нужда?“

И да се осмелим да си отговорим истински.

Хармонията е не това да бъдем идеални, а да бъдем реални. Да живеем така, че собственото ни тяло, собствените ни чувства и собствените ни избори да не се чувстват като врагове. И когато това се случи – животът започва да тече по-леко, по-спокойно и по-истински.

---