Какво всъщност ни води в полето на психотерапията

Началото не е да станеш някой нов, а да съблечеш старите дрехи

Когато човек за първи път прекрачи прага на терапевтичния кабинет, често идва с надеждата нещо в живота му да се промени. Понякога иска да се чувства по-спокоен, да разбира по-добре себе си, да има повече лекота във взаимоотношенията си или просто да спре да се чувства така, както се чувства в момента.

А заедно с това често носим и едно тихо убеждение, че промяната означава да станем някакви други, по-силни, по-устойчиви, по-позитивни, по-контролирани. А не рядко и, че трябва да добавим нещо към себе си, да усвоим нови техники или да изградим една „по-добра“ версия на самите себе си. 

В телесната неорайхианска психотерапия обаче вярваме в нещо коренно различно: ние вече разполагаш с всичко необходимо, за да бъдем здрави, спонтанни и жизнени. Истинската промяна не започва с изграждането на нов, перфектен образ. Тя започва със смелостта да съблечем старите дрехи, които отдавна са спрели да са по наша мярка.

Ранният избор: Автентичност или Привързаност

За да разберем поради каква причина носим тези дрехи, е нужно да се върнем малко назад. Канадският лекар д-р Габор Мате описва как като деца всички сме били изправени пред една и съща дълбока дилема. Като малки имаме две основни биологични нужди: нужда от привързаност, а това е да бъдем обичани, приети и закриляни и нужда от автентичност  - да усещаме и изразяваме своята истина когато ни боли, когато сме ядосани или когато искаме нещо.

Когато обаче детето усети, че неговата автентичност застрашава привързаността, например когато му се каже: „Не плачи“, „Не ставай лош“, „Бъди силен“, „Не пречи“, то прави единствения възможен избор за оцеляване: жертва автентичността си, за да запази любовта на важните възрастни.

Така започваме да изграждаме своята социална маска. Започваме да играем роли - на „грижовния“, на „перфекциониста“, на „тихия“ или на „неуязвимия“. И тази маска ни е спасявала много пъти. Тя е била нашият щит. Но когато я носим с десетилетия, започваме да я бъркаме със самите себе си.

Цената да живееш „само в главата си“

Всеки път, когато сме потискали истинските си чувства, за да бъдем „удобни“, това потискане не е изчезнало. То се е запечатало във физическото ни тяло.

Основателят на биоенергетиката Александър Лоуен говори за това как в стремежа си да контролираме емоциите си, ние постепенно губим граундинга или иначе казано своята закотвеност в реалността, здравото стъпване на земята. Започваме да живеем изцяло „в главата си“, опитвайки се да управляваме живота си чрез сух интелект и перфекционизъм.

За това откъсване от тялото обаче плащаме с натрупването на т.нар. мускулна броня: мускулите на раменете, гърба и корема се стягат защитно. Дишането става плитко и накъсано. Губим способността си да изпитваме първично удоволствие от живота „тук и сега“.

Запитайте се за момент: Колко колосално количество енергия изразходвате всеки ден, просто за да държите тази броня стегната и да се уверите, че „всичко е под контрол“?

Тялото като най-верния приятел

Когато живеем под постоянния натиск на маската, тялото ни започва да изпраща сигнали, като хронична умора, тревожност, мускулни болки или психосоматични симптоми. В книгата „Тялото ви говори“ Деби Шапиро разглежда връзката между емоциите, психиката и телесните симптоми и там тя пише, че нашите симптоми не са дефекти, които трябва бързо да заличим. Те са писма от подсъзнанието ни. Тялото е единствената част от нас, която не може да лъже. Когато умът ни продължава да казва „да“ на неща, които ни изтощават, тялото се намесва и казва „не“ вместо нас, за да ни предпази. Замислете се, ако тялото ви можеше да говори днес без симптоми и болка, а с прости думи, какво мислите, че щеше да ви каже?

Здравето вече е у теб: Какво всъщност е психотерапията

Всъщност, под бронята, която си изграждаме и зад социална маска, нашата автентична природа продължава да съществува. Тя никога не е била унищожена.

Телата ни носят вродена интелигентност. Те знаят как да се саморегулира, от какво имат нужда, как да дишат дълбоко и как да изпитват спонтанна радост.

Ето защо психотерапията не е място, където се учим какви „трябва“ да бъдем. Тя е безопасно пространство, в което си даваме разрешение за момент да спрем да бягаме и да си кажем истината: „Къде съм в момента? Колко съм уморен? Какво реално чувства тялото ми?“. Това е процес, който дава пространство за съзнателно движение и изразяване на потиснатите емоции, където натрупания стрес постепенно може да започне да се разтваря. Психотерапията е и възможност да започнем отново да чуваме своите истински нужди от сигурност,  утвърждаване, нежност и здравословни граници.

Първата крачка

Да започнеш терапия не означава да признаеш поражение. То означава да си кажеш: „Заслужавам да спра да нося тази тежка броня. Уморен съм да бъда удобен за всички останали, но чужд на самия себе си.“

Не е нужно да знаеш предварително как ще изглежда животът ти, когато съблечеш старите дрехи. Достатъчно е да направиш първото движение и да спреш, да поемеш дълбоко въздух и да си дадеш разрешение просто да бъдеш.